Page 73 - MIGRATION

Basic HTML Version

71
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
Нещо повече, самият К. М. се разпознава и признава като заемащ доминираща пози-
ция в тези полета –
„не искат да ме сменят”
(за избора на нов председател на младежкото
дружество),
„идват само с мен да говорят и те се дразнят”
(за вниманието на медиите към
него и яда на „другите” нестинари от този факт),
„не искам да се явявам, защото все печеля”
(за различните фолклорни изяви),
„ще трябва да организирам нещо”
(за празнуването на ва-
жен празник, свързан с тракийската памет и наследство),
„без мен никой не работи”
(за дей-
ността на дружеството) и т.н.
Тези дискурсивни сегменти са само кратки примери за това, че К. М. притежава усет
за „собственото място” и за „мястото на другите” в дискурсивното пространство, в което се
произвежда дискурсът върху„тракийското наследство”. И ако в казуса на Диляна/Айше има-
ме краен отказ от приемане на наследство, с който се поставя под въпрос самата форма на
наследяване, тук мога да отчленя противоположната тенденция към
пълно приемане на
наследството
– до степен, в която е налице съвършено и непротиворечиво напасване меж-
ду социална и биографична траектория. В този случай
‘да-бъдеш-наследник-на-тракий-
ските-българи’ като социална форма на идентичност
17
се е превърнало в биографично
illusio.
„Противоречието на наследството”при казуса„К. М.”е свързано с това, че стратегиите
по ‘наследяване’ на наследство („наследството” като смислов и значим маркер за пребива-
ване в света на групата на тракийските наследници – „А”) и стратегиите по ‘възползване’ от
наследство („наследството” като начин за постигане на собствени практически цели – „а”)
съвпадат еднозначно (т.е. „А”=„а”). Именно оттам идва цялата
привидност на харизмата
на
К. М., доколкото става дума за двойна игра едновременно „по правилата срещу правилата”,
при която имаме структурна хомология между обслужването на „а” (т. е. собствените специ-
фични практически интереси) и обслужването на „А” (цялата идеология, свързана с тракий-
ската идея и наследство).
Очевидно подобна граничност е противоположна на тази на„Диляна/Айше”. В нейния
случай всички социални и биографични стратегии на агента са подчинени „в-действител-
ност-и-за-всички-практически-цели” (Гарфинкъл 2005: 29) на това да се
откаже от наслед-
ството
, което се предава, докато при К. М. – на това то
да се приеме.
Следователно и в двата казуса имаме форма на
„свръхнормалност”
, разбирана като
„Другото”на абнормалността. Но има съществена разлика. При Диляна/Айше това, че
отказ-
ва
да приеме своето наследство, води до пораждане на особен опит за ‘фазиране’ в непро-
блематично единство на нейната биографична траектория. Именно то позволява при пос-
ледващо изследователско ‘раз-фазиране’ да се проследи (но само ретроактивно) по какъв
начин всички гранични опити и превратности в живота на Диляна/Айше, бидейки отделни
нови фази в нейната биографична траектория, на практика
ѝ
позволяват да „надхитри” био-
графичната машина
18
и със самото това да убегне от нормализиращия я поглед, следящ за
17 В „Какво ще рече да се говори” Бурдийо експлицира социалната форма на идентичност като „стани
това, което си” (срв. Bourdieu 1991) – в случая да станеш-това-което-си означава да наследиш своята„тракийска
българскост”.
18 За обобщената технология на биографичната машина, която трябва да нормализира биографичното
illusio –„онова, заради което си заслужава да се живее и умре”, вж. Бунджулов 1995; Деянов 2001.