Page 66 - MIGRATION

Basic HTML Version

64
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
ду родители и деца, и по-точно – за
увековечаването на рода и неговото наследство
(в най-
широкия смисъл на думата)” (Бурдийо 2008: 111, к. м.). Авторът описва няколко
фигури
на удов-
летворяване на подобен „стремеж да се постоянства в битието”, чрез които се увековечава (но
също оспорва, отрича, разграничава, надминава), т. е. наследява, социалната позиция на този,
от когото се наследява. Доколкото обаче в текста на Бурдийо се привилегирова ролята на „ба-
щата” и„случая на сина”, дотолкова ще се опитам да разширя анализа и ще говоря най-общо за
„наследство”, правейки две съществени разграничения по линия на видовете дискурс и кон-
кретни дискурсивни практики
9
, чрез които се осъществява актът на наследяване:
1) наследяване по линия на осъществяваната в семейството „първична социализа-
ция” – това е наследство, което може да се наследява според пола на родителите и децата,
при което модалностите на наследяване ще варират съобразно степента на доминиране на
бащиния
(бащата като символ на „бащинията”, на рода) или на
майчиния
(майката като сим-
вол на„майчиното огнище”, „майчиния език”, но също така„духовната майка” и/или„кръстни-
цата”) дискурс;
2) наследяване по линия на осъществяваната чрез образователните и другите инсти-
туции „вторична социализация” (срв. Бъргър, Лукман 1996) – това е наследство, което може
да се наследява от гледна точка на ефектите на нормализация и символна принуда, осъщест-
вявани чрез официален дискурс (най-вече чрез Училището, което за Бурдийо означава обра-
зователните институции, функциониращи като„брутален и мощен
принцип на реалността
”,
доколкото осъществяват „повелите” на Държавата), но също така и на множеството неофи-
циални всекидневни дискурси (които под формата на етикетирания, белязвания, остраки-
рания и подобните им перформативни форми, предполагащи логиката на обвиненията, на
похвалите, на обидите и на оправдаванията, „съ-действат” за установяване на „ставането на
това, което си” като индивидуална съдба и отговорност).
И в двата случая на наследяване дискурсът (този на родителя или този на официална-
та власт и на неофициалните отсъждания) винаги
институира и посочва същност и компе-
тенции, приписвани на наследяващия.
Следователно различните механизми на „наследяване”, характерни за дадена група, са
призвани да доведат до установяване на онтологическо съучастничество между легитимни
социални позиции и непротиворечиви биографични траектории, което е условие за изграж-
дането на непротиворечиво биографично illusio, т.е. на дорефлексивно ниво да се формира
специфичен хабитус на„наследник”на съответната група.
Така се открояват три модалности в начина, по който се „наследява” наследството и
следователно се
от-граничава
социалната същност на наследника:
1)
пълно възпроизводство
на традицията и на натрупаното в нея наследство – слу-
чай, в който противоречието на наследството би могло да бъде вътре в самата форма на
наследяване, но не и да я поставя под въпрос (т.е. наследяването е безпроблемно и„наслед-
9 Подобен анализ трябва да се положи в контекста на една историческа социология на дискурсивните
практики, която разработва своята програма в поле на диалог между рефлексивната социология на Бурдийо и
археологията на знанието на Фуко и която поставя акцент върху темпоралността на дискурсивните практики
(срв. Пенкова 2009).