Page 58 - MIGRATION

Basic HTML Version

56
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
Аналогична разлика се очертава и в самооценката на българските турци: „Ний сме по-оку-
муш
3
от тях!” Наред с това в резултат от конкуренцията на пазара на труда в Турция в някои
от наративите се припомнят негативни стереотипи и се активизира усещането за „двойна
маргинализация”: „Турчин, ама гяур. Аз съм от България, аз съм гяур” (Парла 2009: 61).
Границите – прекосяване, адаптации и поколенчески специфики
Установяването в другата социо-културна среда е свързано със сложни процеси на
адаптация и интеграция. Внимание заслужават онази категория емигранти, които въпреки
продължителния престой, не успяват да приемат особеностите и различията на новата кул-
турна среда. Очертават се поколенчески специфики в отношението към света отвъд грани-
цата, мотивирани от възрастови особености, система на социална осигуреност и изграден
личен статус в българското общество: „Ний тука не можем да живеем! Турция не е за стар
човек! Млад да отидеш! Тук почнахме пенсия да вземаме. Берекет версин на бай Тошо...” В
случая показателно е амбивалентното осмисляне на „Тук” – едновремено и като „Турция”, и
като „България”. И още: „Родното място ми харесва. Отиваш там, не познаваш хората и те не
те познават...” (Парла 2009: 60). В това отношение е характерна обобщаваща оценка за онези
възрастни хора, които по силата на обстоятелствата са били принудени да останат„отвъд”. За
тях пресичането на границата в обратна посока се е превърнало в невъзможно завръщане
към своето и родното, което в личен човешки план се преживява като житейска драма: „Ста-
рите измряха от мъка... Тук са пораснали, тук им е минал живота”.
Пресичането на границата като завръщане-оставане в родното
Съществен акцент в решението за временно прекосяване на границата и за оставане
в родното място има силната привързаност към родния край, получаваща вселенски изме-
рения чрез съсредоточието на космически сили като въздух–вода–земя: “Тука в наш’то село
три неща се разделят: земята, въздуха и водата. Земята към юг е все черна, към север – чер-
вена. Водата оттука към юг тече, към Черно море, на север тече към Дунава. Въздуха и той се
разделя оттука в различни посоки. Затуй тука е много хубаво, има много хубави условия за
живот”. Това, по термина на М. Елиаде е проявление на „автохония” (коренячество), „чувство
за космическо-биологическа съпричастност с живота в обкръжаващата среда” (Елиаде Ми-
тове: 185; Хайдегер 1993: 169; Монаган, Джъст 2005: 176–178). Впечатляващо е обобщеното
осмисляне на родното място и на българското не само като свое, но и като ценност от висок
порядък: „Човек е най-добре, където е свикнал...”, „Тука е по-хубаво!” и„Да знаеш, тук в Бълга-
рия е най-хубаво!”А понякога се стига до идеализиращото„Най-чисти турци в България има!”
Често любимите песни са изпълнени с носталгия по дома и семейството: „Ben anamι özledim/
Hem anamι, hem bubamι,/Ben köyümü özledim”
4
.
Така Домът и неговите еквиваленти – родно място и роден край – се изживяват като
микрокосмос и интегрираща сила, „нашето кътче в света”, известно като„топофилия” (Башлар
3 Букв. – учени, образовани.
4 „За моята майка копнея, / за моята майка и за моя баща, / за моето село копнея”.