Page 201 - MIGRATION

Basic HTML Version

199
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
селения, нито за големите трудности на хората, обществото и държавата при настаняването,
организирането на новия им бит и начин на живот. В това отношение учебникът по история
не беше свършил много. В процеса на търсенето в информационната база се установяваше,
че името на населеното място е съвсем различно от това, което те знаеха или бяха чували.
Имаше фрапиращи случаи, когато се подаваха имена на хора и селища, а информацията по
документи се оказваше съвсем различна и напълно несъвпадаща, т.е. нито името на лицето,
нито името на населеното място бяха верни. Уточняването ставаше бавно и мъчително. В
това отношение много ни помогна и информацията, която експертите, работещи по проекта,
бяха включили в базата данни за оземляването на бежанците в България, чиито досиета за
оземляването са изготвени от създадената през 1926 г. Главна дирекция за настаняване на
бежанците. Тази институция и нейните служители са извършили огромна работа, създали са
документи с точни и пълни данни, което е добър атестат за тогавашната българска админи-
страция. При справките за тази група наследници влизаха в експлоатация и съвременните
средства за комуникация, най-често обаждания по телефона (в стила „обади се на роднина
или съсед”). Уточняваха се имена на хора, села, градове, за да се стигне до потвърждаване на
името, така, както е записано в домакинските книжки или списъци на бежанците, изготвени
след Първата световна война и съхранявани в ЦДА. Тази група наследници, може би най-
многобройна, имаха бегли познания и представи за своя род. Именно сред тях бяха тези,
които осъществиха голямото си запознаване с предците. Някои от тях не останаха до тук, те
продължиха и по-нататък в своето движение в историята на семейството и рода.
Третата група посетители в читалнята на архива бяха наследниците, които нямаха ни-
каква информация за предците си, освен нещо бегло, чули преди или сега в наши дни от съ-
седи, роднини, от средствата за масова информация. Те знаеха много малко и научиха много.
Към тази група можем да причислим и младите хора, студенти или работещи в столицата
или пък случайно преминаващи по една или друга причина през града. Те почти нищо не
знаеха за рода си, даже че са наследници на бежанци от Одринско и Мала Азия. Научиха го
чрез този тласък, който даде проектът, чрез справките, които ние извършихме в читалнята.
Пак действаха мобилните телефони – сричаха се имената на населените места, имената на
незнайните до този момент дядовци, баби, чичовци, лели, изясняваха се роднински връзки.
Тези хора се запознаха с предците си в читалнята, там те за първи път се срещнаха с тях.
Може да се каже, че архивът беше може би необходимото липсващо звено, което даде тласък
към родовата памет.
Някои от посетителите – наследници – след като получиха заверените копия от доку-
ментите, с часове не си тръгваха от архива – гледаха ги, изучаваха ги, правеха връзки. Много
от тях истински се вълнуваха и ние, работещите по проекта, няма да забравим случаите, ко-
гато емоцията надделяваше, когато сълзите не можеха да спрат от приятното усещане, че„за
нашия род пише в архива”. Давахме си сметка, че сме провокирали неочаквани чувства, че
сме повдигнали спуснати завеси. Срещата между поколенията беше породила и съответни-
те емоции.