Page 20 - MIGRATION

Basic HTML Version

18
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
в България“, се гарантира „ползуването от всички разпореждания за покровителството на
малцинствата“, уговорени респективно в Ньойския договор – за България, и в Лозанския
договор – за Турция. Обстоятелството, че значителна част от живеещите в Турция българи,
главно в Цариград, са български поданици, ги изключва от категорията„малцинство” (Пеева
2006:127)
11
.
По български дипломатически сведения в края на 1923 г. българите християни, под-
чинени на Екзархийското заместничество, наброяват 3320 души. Те са съсредоточени почти
изцяло в Одрин – 370; Лозенград – 950; Караагач – 160 и Цариград – 1840
12
. През 1929 г. броят
на българите в Лозенград е само 133
13
а на тези в Одрин – 282
14
.
Нов, чувствителен отлив на българи от Цариград настъпва през 1932 г. – след вли-
зането в сила на известния „Закон № 2007“, с който професиите и занаятите, които могат да
се упражняват от чуждите поданици, се свеждат до минимум. Засегнати от закона, над 1000
българи са принудени да се изселят от Турция и да потърсят прехраната си в България или
на друго място (Стоянова 2008: 295–296).
Към вече споменатите причини за преселване в България е и опитът на Турция да
приложи към българите – някогашни патриаршисти, и следователно – фигуриращи в стари-
те турски регистри като„рум” (т.е. „гърци” по религиозен признак), живеещи главно в Одрин
и Лозенград, гръцко-турската конвенция за задължителна размяна на население от 1923 г.
Сагата им продължава повече от десет години. За жителите на с. Курфалъ, Силиврийско, той
намира своето„решение” през 1935 г., когато 52 български семейства от селото след постиг-
нато споразумение с турската страна като част от преговорите по уреждане на спорните
въпроси около приложението на Протокола, са изселени в България и настанени в село Ке-
ди-Юрен, Поповска околия, върху имотите на 52 изселени турски семейства, заели тяхното
място в Турция. Такава е съдбата и на оцелелите единични български семейства от чатал-
джанските села, принудени след Първата световна война да напуснат родните си места и да
потърсят препитание в Цариград. Изпаднали в крайна мизерия, през 1936 г. и началото на
1937 г. те се изселват в България със съдействието на българската държава (Стоянова 2008:
299).
Въпросът за българите Одрин и в Лозенград, които също са регистрирани като гърци,
се придвижва едва през 1931 г., когато в резултат на споразумение между Гърция и Турция
на всички християни е позволено свободното придвижване из вътрешността на страната с
изключение на забранените зони, при условие, че не престояват повече от три месеца на
11 Огромната част от групата на „българските поданици” в Турция след 1925 г. се състои от македонските
българи, които живеят в Цариград и околностите му. Те придобиват българско поданство в периода 1913–1915,
за да избегнат притесненията и натиска върху семействата им от страна на сръбските и гръцките власти, на
чиито територии остават родните им места. Малка част от тях успяват да оформят с редовни документи по-
данството си според изискванията на вътрешното българско законодателство. Повечето от тях са записани
в общинските регистри на градове като София, Варна, Пловдив и др., а останалите се снабдяват с „билети за
пребиваване”, издадени от българската легация в Цариград. Някои служат в българската армия през Първата
световна война, а други никога не са идвали в България (Стоянова 2010: 417–418).
12 ЦДА на РБ, ф. 176к, оп. 1, а.е. 2574, л. 18.
13 ЦДА на РБ, ф. 246К, оп. 2, а.е. 41, л. 2.
14 ЦДА, ф. 246К, оп. 1, а.е. 40, л. 2–7.