Page 19 - MIGRATION

Basic HTML Version

17
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
По данни на българската Дирекция за настаняване на бежанци­те, основаващи се на
подадените молби от селскостопански собственици към 1 май 1928 г., до края на Първата
световна война от Източна Тракия, останала в границите на Османската империя, са изсе-
лени общо 12 660 семейства. Разпределени по години, те са както следва: за 1912 г. – 213
семейства; за 1913 г. – 11 749; за 1914 г. – 589; за 1915 г. – 36; за 1916–1917 г. – 73 семейства.
Данните са приблизителни и непълни, защото визират само земеделското насе­ление, което
има право да се ползва от Бежанския заем. Установилите се в градовете бежанци остават
извън цитираната статистика (Данаилов 1930: 2).
Първата световна война завършва с поражение и за България, и за Турция. Със Се-
върския мирен договор (10 август 1920 г.) Източна Тракия е отстъпена на Гърция. Гръцката
окупация през 1920–1922 г. ускорява изселването на българите и предизвиква бягството в
България на няколко десетки хиляди турски бежанци от Източна Тракия. Гръцкото правител-
ство цели бърза етническа промяна на района и предприема мерки за неговото интензивно
колонизиране. Настъпилият в края на лятото на 1922 г. прелом в гръцко-турската война е
последван от военния разгром на Гърция в Мала Азия и оттеглянето и от Източна Тракия. От
района панически побягват настанените в областта гръцки бежанци и местни гърци и ар-
менци – около 250 000 души (Алтънов 1926: 231). Изселването на българите от Източна Тра-
кия продължава и през следващите години, въпреки опитите на българските дипломатиче­
ски представители и екзархийски служби да ги задържат в областта. През септември 1923 г.
Българското генерално консулство в Одрин уведомява МВРИ, че съгласно дадените от София
нареждания то отказва да визира паспорти на българи от Лозенград и Одрин, желаещи да за-
минат за България. С тази мярка то се опитва да спре обезбългаряването на региона в момент,
когато въпросът за съдбата на бежанците все още е предмет на преговори между България и
Турция
9
. Страхът за собствената им сигурност, притесненията от властите и турските бежанци
(мухаджири), настанявани в областта, кара мнозина от българите да търсят своето бъдеще в
България. Малкото останали българи продължават да живеят в няколко града в европейската
част на страната, за разлика от периода преди Балканските войни, когато многочислеността
на българския етнос в Тракия зависи преди всичко от селското население. Българите в гра-
довете се занимават предимно с дребна търговия и занаятчийство (повече от половината
български жители на Цариград през 1923 г. се препитават с млекарство); донякъде – със земе-
делие (например Лозенград) и само малцина от тях – с дребно и средно предприемачество.
Единици са и упражняващите свободни професии. Занятието им позволява по-скоро беден,
отколкото задоволителен в материално отношение живот
10
.
Лозанският договор (1923 г.) връща Източна Тракия на Турция. Българо-турският
Ангорски договор (1925 г.) с приложения към не­го Протокол потвърждава извършените
етнодемографски промени в региона. Статут на малцинство в Турция, според бележка „А”
от Протокола, получават само християните турски поданици, чийто майчин език е българ-
ският. На „българските малцинства в Турция“, респективно на „мюсюлманските малцинства
9 ЦДА на РБ (ЦДА), ф. 176К, оп. 4, а.е. 2983. л. 19.
10 ЦДА, ф. 321К, оп. 1, а.е. 2761 а, л. 120–121; а.е. 2809, л. 47; ф. 176к, оп. 1.а.е.: 2574, л. 27; оп. 4, а.е. 2983, л.
8–10.