Page 18 - MIGRATION

Basic HTML Version

16
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
Българската екзархия, чийто диоцез в Тракия остава официално непризнат от османските
власти, или към Константинополската патриаршия, която в края на първото десетилетие
на XX в. държи в лоното си едва 25 000 българи християни в Одринския ви­лает. Освен тях в
областта живеят и неголям брой спрямо останалата маса българи униати – 1700 души (Ми-
летич 1991: 291–300).
Само в районите, които Цариградският договор оставя в границите на империята,
броят на българите е приблизително 100 000 (без живеещите в Цариград)
6
и без малоазий-
ските българи, чийто брой е приблизително 7000 души (Трифонов 1985: 189)
7
. През лято-
то на 1913 г. от селата на Източна Тракия са прого­нени над 50 000 българи (за бежанците
от градовете и от Цариградския вилает няма точна статистика). Изселването продължава и
през следващите месеци, след подписването на Цариградския мирен договор (16/29 сеп-
тември 1913 г.) и последвалото го Одринско съглашение (2/15 ноември 1913 г.), което фак-
тически узаконява обезбългаряването на основната част от Източна Тракия. В началото на
октомври 1913 г., т.е. след подписването на договора, от Източна Тракия са прогонени още
15 000 души (Трифонов 1985: 185). Същевременно, по турски сведения, от отстъпените на
България бивши османски територии се изселват в Турция 6822 турски семейства, които се
настаняват в Източна Тракия
8
. Етнодемографските процеси по време и след война са по пра-
вило двупосочни и в човешки план засягат мирното население от двете страни на фронта. В
конкретния случай, извън претърпените човешки, материални и морални загуби, за българ-
ското присъствие в Източна Тракия и Цариград те са фатални и необратими и имат за цел и
резултат планомерното им обезбългаряване и лишаването на България от етнодемографски
аргументи за бъдещи териториални претенции в региона.
Одринското съглашение възприема размяната на българските села в санджаците Од-
рин и Лозенград срещу турските села от териториите, отстъпени на България от Турция. То
формално гарантира завръщането на българските бежанци в градовете, както и в селата на
Галиполския и Родостенския санджак. В действителност обаче споразумението не се прилага.
През пролетта на 1914 г. са принудени да се изселят и българите от селата около Чаталджа
в Цариградския вилает, около 10–12 хиляди души. През първата половина на 1914 г., със
съдействието на българската държава, се изселват и българите от Мала Азия. За да настанят
бежанците мюсюлмани, в на­чалото на 1916 г. турските власти принудително изселват и все
още назасегнатите до този момент патриаршистки и гагаузки села в Източна Тракия (Трифо-
нов 1985: 185–203).
6 Не разполагаме с точни данни за броя на българите в Цариград в навечерието на Балканските войни.
В посочените от К. Карпат цифри за броя на мюсюлманското и немюсюлманското население на Османската
империя българите мъже в Цариград през 1894 г. са 4377 (Каграt 1985: 155).
7 Данните от български, гръцки и турски произход за етническото и конфесионалното разграничаване
на населението в Тракия се разминават поради различния принцип на отчитане на верските и националните
общности, към които всяка една от статистиките прибягва. Подробен преглед на българските източници по
въпроса вж. в: Трифонов 1992:15–18.
8 По въпроса на българските бежанци от Източна Тракия вж. по-подробно в: Трифонов 1992: 161–236,
169–203.