Page 166 - MIGRATION

Basic HTML Version

164
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
новото си място. Живееха ТУК, а мислите им бяха винаги ТАМ. И тяхната раздвоеност остави
белег и у нас, техните потомци…
Всички те си отидоха в забвение. И комитите във въстанието от 1903 г., и по-младите
от тях, прокудени от бащината си земя, участвали в поредните три войни, в юнските и сеп-
темврийски събития на 1923 г. Измряха неразпитани и неизслушани. Отнесоха със себе си
незарастващите рани по родната стряха. Но истинската смърт на тия самоотвержени мъже с
болезнено чувство към родината настъпи не с погрома на въстанието, не с тяхната смърт във
войните и в безрадостния им живот на изгнаници, а в забравата (срв. Маджаров 1998: 8, 10).
Трагедията не отминава и българите мохамедани, макар и в по-умерена форма, под-
мамени от Турция и заселени в опразнените от християните земи и селища. Ще посочим
примери за сполетелия ги„рахатлък“ в турската държава:
„В нашите села в Турско сега живеят мухаджири, и то повечето от Неврокопско, българи помаци, бъл-
гарски говорят. Онзи ден един беше избягал в Малко Търново. Оплакваше се, че им обещавали да им помогнат
с пари и прочее, но сега не се грижели за тях, та искали да се върнат назад, но България не позволявала“ (Миле-
тич 1918: 78. Разказ на Христо Георгиев, родом от с. Дерекьово, 75 г., а сега бежанец в Малко Търново).
„Али от с. Чукуркьой (Забърдо), който бил настанен със семейството си в с. Серген, бързо се наситил на
турския„рахатлък“. Донесените 800 златни лири от продажбата на добитък се стопили, загубил уважението, кое-
то имал в родното село и само след година престой решил да се върне в България. Досетили се за намерението
му, местните управници го взели на прицел, няколко пъти го арестували. Тормозели близките му. Тогава Алия
прибегнал към хитрост. С писмено заявление поискал от държавата жито за посев. Пречистил семето, отделял
качественото зърно и тайно го смлял на брашно, а къклицата и други отпадъци разхвърлил на предоставената
му нива. Властите в селото като видели, че сее, успокоили се – значи няма да бяга. За по-сигурна заблуда Алия
помолил съседа си Асан Чернов да поддържа огъня в къщата му, да пуши комина, докато той и хората му пре-
минат границата. И една нощ Алия натоварил на кон остатъка от багажа, който бил докарал, подбрал челядтта
си и заедно с още две семейства се насочил към България. Когато спрели в граничната река Паспал
, Алия събул
потурите и на гръб пренесъл през водата децата и жената. Турските граничари със закъснение забелязали бег-
ълците. Пуснали няколко изстрела подире им, но те вече били на българския бряг. От там в Бургас. От Бургас в
Пловдив – та в Чикуркьой. Понеже бе продал къщата, та се настани в друга да живее – пише в спомените си Ди-
митър Каров, по онова време секретар бирник в селото и стар приятел на Али Дльогото. – Аз му дадох за първа
необходимост 10 крини ръж и пшеница, един толум сирене бито, два товара картофи и 200 лева пари… След
2–3 месеца пак се хвана с работа, оран, копан. Малко по малко Али взе да се съживява. Сетне си изкупи и имота
със заем от Земеделска банка. Захвана се и със скотовъдство и за 5–6 години всичко си натъкми както бе преди
да се изсели” (Каров 1933: 51–52).
Разселването и прогонването не отминава и гръцкото население. През 1914 г. са били
изселени в Гърция двете странджански нестинарски села Кости и Бродилово. Гърците от
крайбрежните селища и вътрешността са останали до 1922 г., когато заедно с понтийските
гърци са били заселени в Западна Тракия.
„Разселването на народ, живял векове в една земя е трагедия… Параходът беше пълен с хора изтръг-
нати от земята им и сега отиваха да ги присадят в Гърция. Хора, коне, волове, корита, люлки, дюшеци, свети
икони, евангелия, мотики, търнокопи бягаха и пътуваха към свободата в Гърция…“ (Казанзакис 1984: 383–387).
При оттеглянето на Гърция от Източна Тракия през 1922 г. гръцкото правителство е
предприело такава мярка спрямо смесените семейства (между гърци и българки). Разделя-
ли са съпрузите с половината от децата и са ги прогонвали в България, а другият съпруг с
останалите деца отвеждали в заетите в Западна Тракия земи.