Page 165 - MIGRATION

Basic HTML Version

163
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
другата с дядото никой не идваше. И те заминаха за Бургас. Там дядото и двете деца умрели. Тогава четох в един
вестник, че през зимата в Бургаски окръг умрели 4018 души от бежанците. Прочетеното така ме е разтърсило,
че до ден днешен помня цифрата.
Близките до нашето български села останаха наново в Турско. Хората от Чеглаик, Пирок, Дерекьово,
Кулата и други села се заселиха в изоставените от мохамеданите села Дингизово, Евренезово, Каръмлък, Ба-
каджик. От село Паспалово се заселиха в с. Бакаджик, а после дойдоха в Гьоктепе, където им построиха „Ша-
ронови“ къщи. Изгонени от Източна Тракия имаше във всички села: Гьоктепе, Конак, Калово, Стоилово, Малко
Търново, Визица, Заберново, Граматиково. Потурнак и по всички селища близо и покрай морето. На големи
групи прокудените се заселиха из Бургас, Варна и селата около тях” (Маджаров 2001: 211-212).
„Когато нашите хора от селото са избягали от Турция и се заселили тука, голям глад ги гонил. Баба Дена
Киряковица нямала хляб за децата си. Така били и другите. Вечер нейните деца плачели за хляб и не можели да
заспят гладни. За да ги залъже, тя вземала едно голямо говеждо лайно, слагала го в огъня, покривала го с пепел
и огън уж че пече пита и им казвала да почакат, докато опече питата. Така ги залъгвала, докато заспят. След това
хвърляла навънка лайното и на другата вечер пак правела същото” (Димитров 2005: 185– 186).
„Старите спомени на дедите ни и днес смущават сънищата на много от потомците. Моят приятел Фитата
е роден в Кости, а майка му баба Злата, дошла с бежанците от с. Велика, носеше мъчителен спомен от детството,
останало зад границата. Баба Злата си отиде от този свят, без да види отново Велика, но нейният дух смущава
съня на Фитата. „Сънувам – казва моят приятел – майка и тя все ме пита: „Ходи ли във Велика и видя ли нашата
къща? Тя се намира на хорището, дървена и много хубава“. За да успокои паметта на майка си, Фитата реши да
отиде до Велика. Сега това става лесно. Покани и мен„за дружина“.
Бившето село Велика (днешно Балабан) е на много красиво място, на брега на р. Балабан дере, под
връх Махияда, закътано от северните ветрове от веригата на Караман баир. До селото водят два асфалтирани
пътя – от Лозенград и от Малък Самоков. Добре чакълиран път го свързва с пещерата Дупница. Край селото има
рибарници, а в центъра му бичкиджийница… Застанахме в средата на селото и търсим къщата на баба Злата,
за да вземем малко пръст от родната земя и успокоим отвъдността
ѝ
. Къщи много, но никъде не пише кои са
на напусналите селото българи, нито тези, които живеят тук, имат спомен от преди 100 години. По сведения на
Георги Попаянов към 1903 г. в селото е имало 120 български къщи, черква„Св. Богородица“ и начално училище.
Повечето от хората са дошли от различни части на Турция след войните. И днес идват преселници дори
и от сръбска Босна. Такова едно русо и със сини очи малко момченце се залепи за мен, изглежда много му ха-
ресах с бялата брада, пък и му се зарадвах като на мое внуче.
Не можахме да намерим къщата на баба Злата и в такива случаи пръст се взема от свято място – църк-
вата. С голямо смущение някои от придружаващите ни споделиха, че преди две години ходжата си направил
къща върху руините на църквата. Видяхме местото на църквата, къщата на ходжата и взехме натрошени остан-
ки от българската светиня. Нищо ново под слънцето, както се казва в Библията. Най-напред изгонваш или из-
биваш победения и след това разрушаваш всичко останало построено от него, за да изчезне с това и споменът
за него” (Патронов 2010: 76–77).
Спомените на прокудените са ги измъчвали до сетните им дни, защото човек не може
да се освободи от властта на местата, където е оставил част от съществуването си. Родното
ми село Звездец (Гьоктепе) е от малкото български села на Странджа, върнато след 1913 г. в
пределите на България. Полуобезлюдено от някогашните си жители, защото в периода 1877–
1913 г. е горяло. В него се приютили част от изгнаниците на останалите зад демаркационната
линия села Паспалово, Дерекьово, Кара дере, Куру дере, Едига, Мегалово, Каракоч, Малък
Самоков. Бежанците се бяха заселили на рид, открит на юг, от където се виждат хребетите на
планината, по която се движи границата. Там зад височините бяха останали родните огнища.
Всяка работа, всяко радостно или скръбно събитие в живота на изгнаниците се сравняваше с
извършваното„там у нас, в нашето село“. До края на живота си те не се почувстваха жители на