Page 16 - MIGRATION

Basic HTML Version

14
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
в Източна Тракия, непосредствено след погрома от 1913 г. българи могат да се открият още в
Мала Азия и в най-големия турски град Цариград (Истанбул)
5
, който географски не е част от
Тракия, но българското население там е третирано в едни и същи международни договори и
въпреки спецификите на неговия произход и на мястото, в което живеят (цариградската коло-
ния е традиционно съставена главно от македонски българи), то в повечето случаи е обект на
едни и същи политически решения от българска и турска страна.
Местоположението им в една близка и съседна държава, тясно свързана с българска-
та история, обречена да играе съществена роля в нейните международни кон­такти и сама
оставила значителна част от своя етнос в България, придава допълнителен смисъл на внима-
нието към тях. Българската общност в Турция след 1913 г. запазва в течение на десетилетия,
макар и със затихващи функции, своите признати рели­гиозни и учебни заведения, от които
нито тя, нито българската държава могат да се откажат. Всичко това мотивира допълнително
изследователския интерес към тяхната съдба.
Хронологичните граници на настоящето съобщение (маркирани условно от края на
Балканските войни до края на Втората световна война), се определят от две военнополити-
чески събития. Те променят балканската политическа конфигурация, но също така оказват
пряко въздействие върху процесите в българската общност в Турция, както и на турската
общност в България. Отправната точка е 1913 г. – преломна в развитието на българо-турски-
те и междубалкански отношения с преначертаването на националните граници и с радикал-
ните етнодемографски процеси в Източна Тракия. От друга страна, краят на Втората световна
война, социално-политическите промени в България и началото на студената война внасят
допълнителен елемент на идеологическо противопоставяне в българо-турските отношения,
което потенциално и реално се превръща в мотив за нови двупосочни миграции.
Изворите, на които разчита българската историография, изследвайки проблема за
миграциите на българите от Турция, са:
статистически данни от институции и агенции, ангажирани с настаняването и озем-
ляването на бежанците в България (по моя преценка, макар и непълни, тъй като обхващат
само подлежащото на оземляване население, те са най-достоверни, що се отнася до числе-
ността и времето на пристигането на мигрантите в страната);
сведения, предоставяни от Българската екзархия, а в този период – от българското
екзархийско заместничество, събирани чрез енорийските свещеници и учители;
военни и дипломатически донесения;
сведения, произлизащи от тракийската организация, които се съдържат в различни
подписки, петиции, меморандуми и декларации, които често се използват като първични
извори, макар само някои от тях да имат такъв характер, каквато е например Петицията на
изгонените българи от Източна Тракия от 1919 г. до Парижката мирна конференция, под кой-
то са положили подписа си главите на 31 176 семейства (Филчев 2007: 160–162), а други да са
плод на вторични изчисления или недотам прецизни твърдения;
5 Макар официалното име на града да е Истанбул, в българската документация, вкл. дипломатическа,
до края на Втората световна война е в употреба българското му название „Цариград”, поради което то е
предпочетено тук от автора.