Page 132 - MIGRATION

Basic HTML Version

130
МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА:
НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
Миграциите на българското население от Западна
и Източна Тракия в Хасковския регион
Красимира Узунова
Регионален исторически музей – Хасково
Историко-географската област Тракия, обхващаща част от Южна България, Северо-
източна Гърция и европейската част от Турция, с плодородието, добрия климат и страте-
гическо значение, винаги е заемала важно място в политическия и стопанския живот на
Балканите. Споровете за нейната принадлежност към териториите на балканските държави
избухват след Руско-турската война от 1877–1878 г., когато според клаузите на Берлинския
договор (1878 г.), Северна Тракия придобива статута на автономна област към Османската
империя под името Източна Румелия, а Източна и Западна Тракия остават в пределите на
империята (Българските институции 1987: 14–15). Населена с християни и мюсюлмани, сред
които чувствително преобладава българският етнически елемент, тя се превръща в една от
най-оспорваните територии на Балканите. Местното българско население, което се занима-
ва основно със земеделие и животновъдство, както и със занаяти и търговия, живее в тези
земи десетилетия наред, обитава своите селища, обработва и предава по наследство земи
и други имоти. То развива своя стопански и духовен живот, изгражда църкви и училища, с
които съхранява и предава от поколение на поколение българския дух и култура. Това на-
селение, през всичките години когато територията е в рамките на Османската империя, се
чувства като част от българския народ и българската територия.
В края на ХІХ в. с разпадането на Османската империя, Тракия се превръща в център
на тежки спорове, решенията за които се търсят повече със силата на военния натиск, откол-
кото с дипломация. Активната намеса на Великите сили създава условия през следващите
десетилетия тази плодородна област и нейното население да се превърне в заложник на
политиката на балканските и европейските държави. В началото на ХХ в. българските поли-
тици и българският народ са особено чувствителни към тракийския проблем. Санстефан-
ският мирен договор, основан на базата на определените и признати от империята граници
на Българската екзархия, дава надежди и основание българите да очакват, че Източна и За-
падна Тракия ще бъдат включени в пределите на възстановената българска държава след
1878 г. След като това не се случва, българският народ, обявявайки Съединението, поема
отговорността и последиците, но успява да наложи обединяването на териториите, заемащи
Северна Тракия, получила името Източна Румелия, с Княжеството (Генов 1978: 262–263).
След Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г., и особе-
но след признаването на независимостта на българската държава през 1908 г., спорът за
владеенето на Източна и Западна Тракия избухва с нова, още по-голяма сила. През второто
десетилетие на ХХ в., в годините на Балканските войни от 1912–1913 г. и Първата световна
война 1914–1918 г. българската политическа класа предприема стъпки към решаването на